вторник, 2 февруари 2010 г.

Pietro Fortini ІІІ част: "Ansi visminere?"

"Это значит: "Хочешь поесть?"

Пиетро Фортини, ІІ новелла "Дни юных влюбленных", перевод Р. Хлодовского



От твърде честите любовни сношения нещастния младеж бил едва жив. Не можели да го захранят дори вкусните ястия и блюда, които фламандката всеки ден му поднасяла и той едва не опънал петалата от прекомерна любов. Но той не обръщал голямо внимание на физическото си състояние и съвсем бил забравил за родния си град и за собствената си жена. Вече дори не можел да си представи, че дома му се намира на друго място, струвало му се бил роден тук и тук било цялото щастие на света. Отдавна бил изтекъл срока за връщането му и той започнал да получава писма от съпругата си, от братята си, от приятели и много други лица, които изпитвали съжаление към красивата му жена, която много тъгувала по него. Антонио, изцяло погълнат от любовта към фламандката изобщо не отговарял когато някой му заговорел за Сиена.
Но един прекрасен ден, благодарение на писмата, с които близките му го увещавали да се връща по-скоро той осъзнал греха си и разбрал, че трябва да напусне Венеция и да се върне в родната си Сиена. За няколко дни накупил товари за малкото пари, които му били останали, натоварил няколко сандъка с венецианско стъкло, събрал имуществото си, опаковал добре всичко и го изпратил с кораб към Пезаро. Уредил отношенията си с фламандката, простил се с нея, позовал се на дълга в оправдание на това, че трябвало да си замине. При тази раздяла тя проляла доста сълзи, той силно я прегръщал и като се заклел, че скоро ще се върне, напуснал Венеция.
Раздялата силно ги огорчила и след като Антонио едва я понесъл, какво оставало за фламандката. Седнал в гондолата той се насочил към сушата и оттам се отправил към родната си Сиена, която достигнал след няколко дни. Там той бил посрещнат с голяма радост от младата си жена, която била щастлива да го види след дългото му отсъствие през което скучаела. След няколко дни пристигнали и товарите и Антонио подредил венецианското стъкло, скъпоценните предмети и подправки и отворил отново магазина си.
Така той отново заживял в Сиена, но не можел да забрави своята фламандка и въпреки, че жена му била изключителна хубава Антонио постоянно си мислел за фламанската си възлюбена. Често, за да облекчи болката от раздялата той се забавлявал с жена си както го правел с фламандката. Прегръщал я, а после я хващал за брадичката и питал „Анси визминере?”, след което я целувал в устата и галел гърдите й. Младата жена не разбирала какво означават тези думи и веднъж го попитала:
- А какво е това „зминере”?
Мъжът, не очаквал този въпрос, въздъхнал дълбоко като си спомнил за своята Джакена и казал:
- Това означава „Искаш ли да похапнеш?”
На което простодушното момиче отговорило смеейки се:
- А аз си мислех, че е нещо не съвсем хубаво, като ви чувах да го казвате толкова често.
Тогава Антонио я привлякъл към себе си, за да й се наслади, представяйки си, че е с фламандката и те се позабвалявали като си доставили взаимно удоволствие. Жена му решила, че той и е казал истината защото често чувала от него тези думи на закуска, по обяд и в леглото и също започнала да ги използва. Често тя го питала със смях:
- Анси визминере?
И Антонио, който прекрасно разбирал какво му казва, отвръщал:
- Йо – като всеки път й лепвал една страстна целувка. Тази игра се харесвала на жена му и тя изобщо не подозирала какво се върти в главата на мъжа й.


(край на трета част)

1 коментар: