неделя, 18 април 2010 г.

il nostro primo giorno a Lido


Era la domenica del Redentore e andati a Lido abbiamo trovato lì la parata delle automobili sportive tutte Lamborghini messe in mostra in Gran Viale Santa Maria Elisabetta.


Sullo sfondo della penultima foto si vede Hotel Des Bains, l'albergo di Morte a Venezia. Dicono che ne mantenga, quasi intatto, il fascino rètro. (Servizio trasporto clienti, spiaggia privata, campi da tenis, piscina nel parco. Il parco è vastissimo.)

Венеция ми е любима, защото това е град, в който няма и не може да има автомобили. Забранени са дори велосипедите. На Лидо обаче, дългата островна ивица, която отделя лагуната на Венецианския залив от Адриатическо море, има автомобили. Карат ги главно живещите и работещите там, на острова обаче няма голям трафик. Могат да се наемат и велосипеди и да се обикаля острова на две колела или с велорикша. Предполагам, че могат да се наемат и автомобили. От Лидо има фериботна връзка със сушата и доколкото знам там са гаражите на гондолиерите, които били пълни с поршета и ягуари. Както и с джипове и мерцедеси. Откакто го разбрах, мога да си ги представя и без гондолиерската униформа. Може да си представите и вие как фучат с мощните си коли, облечени в бели ризи през лятото в почивния си ден. Имали и много мощни лодки, с които порели водите на лагуната и бъркали в здравето на рибарите от остров Сант Еразмо, зеленчуковата градина на Венеция. А живеели в скромни жилища, за да не се набива в очи колко печелели. Удивително е как венецианците обсъждат гондолиерите. В баровете ги обслужвали с предимство. Единствени те имали изключителната привилегия да не издават касови бележки. Доходите им и данъците, които плащали можели да се сравняват само с тези на адвокатите. Казвам всичко това, за да не се чудите чии са били тези коли по алеята и дали са били специално докарани с ферибот за неделното изложение на алеята. Най-вероятно са излезли именно от гаражите на гондолиерите, които се намират на Лидо.

На предпоследната снимка от плажа, в дъното се вижда Хотел Дьо Банс, от "Смърт във Венеция", прочутата новела на Томас Ман, който все още приема гости и е запазил почти непокътнат своя ретро шик. Познах го от пръв поглед, след като се разположихме на плажа. Морето там е наистина плитко, както и Томас Ман е отбелязал.

Плажът на Лидо се оказа, че излиза възможно най-евтиното удоволствие във Венеция (при положение, че човек вече си е купил двудвевна карта за корабчетата на водния транспорт), никой е принуден да наема чадър или шезлонг, частните ограждения бяха в по-вътрешната част на плажната ивица, край морето беше спокойно, докъдето се простираше погледа се виждаше пясък, а не чадъри забити в непосредствена близост. Нямаше "плажни заведения", само една амбулатна количка със сенник, която се местеше по цялата ивица, цветнокожи търговци предлагаха стоката си (летни дрехи и евтини бижута) заставяйки на колене пред заинтересуваните плажуващи. Около нас се чуваше предимно италиански, имаше и туристи, но те не се различаваха много от месните хора, дошли да плажа да се порадват на слънцето и морето. Именно на плажа видяхме две от така наречените от мен двойки, "Отело и Дездемона", едните се настаниха на обществения плаж само върху хавлиени кърпи, мъжа имаше фигура на атлет и носеше в ръка мрежа с портокали (три-четири-пет), другите ги видяхме да се излежават на едно от меките легла (двойни шезлонги с матраци) в ограденото с въженца частно пространство с бар и легла със сенници, през което минавахме на връщане на път към душовете и съблекалните.

Възнамеряхме да отидем само един ден на плажа на Лидо, но след първата неделя ходихме още три пъти. Беше невероятно да се отправиш към Лидо с vaporetto. Слезли там, вървяхме около 20 минути по алеята пречайки острова по ширина и се озовахме директно на централния обществен плаж.

Последният ден чухме на няколко метра от нас "цвета зависи много от материята" (на български), бяха две дами с шапки, разположили се на хавлиените си кърпи и малко след това си тръгнахме. Не ни се искаше някой да слуша и да разбира какво си говорим. Едва ли не си мислех, че да надавам ухо на чуждите разговори и да ги разбирам е само моя привилегия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар